Умираме си да се пъчим пред света, когато направим нещо "първи и единствени". Кокорим се гордо, че от европейските страни само България (ако го знаем, добавяме с половин уста "и Дания") е спасила своите граждани евреи от концентрационните лагери. И същевременно във всекидневието, стане ли дума за Мойсеевите потомци, сбърчваме презрително нос: "Ма"ни ги, евреи..."
Коя от двете ни физиономии е искрената? Искрени ли са думите, че всеки има право да живее, макар да вярва в друг Бог, ако излизат от българска уста? Защо презираме евреите? Защото не ги познаваме ли? Вероятно. Защото ни пристъргва, когато констатираме как неизменно "евреинът е за евреина приятел, другар и брат". Плюем по разединеността на българите, разселили се по света, но в същото време си примираме от кеф, когато видим на практика това олицетворение на мизоетническото "българска работа". Толкова ли мразим себе си, че не можем и не желаем да видим начини да оцелеем като нация, показани от други народности?
Колко от нас осъзнават, че Исус Христос е роден от еврейка? Което според еврейските правила означава, че в човешката си битност е по народност евреин. На колко от нас им е ясно, че Исус Христос не е създал религията християнство? И запитваме ли се от каква народност са например двамата най-големи сред апостолите - Петър и Павел? Не са извънземни, това е сигурно.
Неканонизираният светец дядо Влайчо- про...
Фундаменти на човешката първичност