Посред тържествата за годишнината на един мобилен оператор клиентите му го псуват на поразия, че не им приема парите. Искат да си платят изговореното, обаче системата не работи. Дни наред се редят по опашки, рискувайки уволнение. С пяна на уста решават да се откопчат - пак удрят на камък. Отписваш се, но не преди да си платил таксата за оставащите от договора месеци...

Който те обслужва, те обсебва. Става ти господар. Играеш по неговата свирка.

Аз ползвам номер от същия тоя оператор. Само че на ваучер. Защо ли?

Защото не желая обслужващият ме да ми става господар.

Защото нервите ми не са в излишък. Не ми е нужно да си затрупвам мозъка с помнене кога трябва да си платя телефона. Не желая да търча като изоглавена по касите (твърда противничка съм на дистанционните плащания). "Свободата, Санчо..." лично на мене ми е по-скъпа от "салама" на безплатните минути, разговорите "за 1 стотинка" и тем подобни "улеснения". Не го казах на служителката, която се мъчеше да ме зариби с договор, докато регистрираше картата ми според новите изисквания. Тя просто нямаше да го разбере.

Защо си държа на ваучера ли? Защото съм от хората, които не понасят някой да командва всекидневните им работи. Заредила съм картата - говоря. Не съм я заредила - не говоря. Аз - лично аз - отговарям за собствените си удобства. А контролът над собствения ми живот за мене е безусловно висшето удобство.