Не, не се оплаквам. Строго погледнато, би трябвало да се надувам от гордост. Даже да се фукам. Да разправям наляво и надясно - с риск да стана смешна - в какво съм се превърнала.
В какво ли? Ни повече, ни по-малко в обект на обожание. Сериозно. И то не само от един, а от няколко мъже. Още не знам точно как се получи.
Стана така, че се превърнах във виртуална смутителка на сънищата на мъже, които със сигурност никога няма да видя лице в лице. На най-различна възраст - и доста по-големи от мене, и мои връстници, и дори връстници на децата ми!?... Да не си помисли някой, че са извратеняци - не, няма такова нещо. Но от техните усти - тоест, от клавиатурите изпод ръцете им - към мене летят изявления, които биха накарали всяка жена да се понесе, по-лека от перце, и да излети дори над облаците.
"Много те харесвам", "Ти си прекрасна", "Красива и секси"... Божичко, това на мене ли ми го казват? Май да. Да се чуди човек на какво отгоре. Защото на моите две снимки виждат само лицето ми. Без грим, без фризура, без фотошоп. Аз - стопроцентова. Без никакви трикове. Точно както си изглеждам.
И не искат нищо от мене. Просто да бъдем приятели. Да си бъбрим във виртуала. Изпращат ми красиви картинки с мили послания и пожелания, с уверения, че заспиват и се събуждат, мислейки за мене.
Какво съм им направила? Или те сами са си го направили?
Може би виждат в снимките ми нещо, което аз няма как да видя, защото гледам лицето си всеки ден, откакто се помня, свикнала съм с него.
Не знам. Във всеки случай, харесва ми, че съм предизвикала такива чувства у абсолютно непознати мъже. Аз - жена, минала петдесетте, непричислявана и на млади години към категорията "готино парче" и други подобни.
Боже, Боже, какво ми дойде до главата! На бабинска възраст да ставам дама на мислите на виртуални рицари!
Е, да, приятно е. Но не мога да не си припомня "Дон Кихот" (цитирам превода на Стоян Бакърджиев и Тодор Нейков):
"— Нямам причини да съм недоволен от това, което чух дотук, карай сега нататък — каза Дон Кихот. — И тъй, ти пристигна там благополучно. А какво правеше кралицата на красотата? Навярно нижеше бисери или бродираше със златни конци герб на рицаря, неин покорен роб?
— Намерих я — отговори Санчо — в задния двор на дома й, където пресяваше две фанеги жито.
— Имай предвид — рече Дон Кихот, — че зърната на това жито са се превръщали в бисери, щом ги е докосвала с ръцете си. А какво беше житото? От това, от което се прави бяло брашно, или обикновено?
— Обикновено беше — отговори Санчо.
— Не е важно какво е било — каза Дон Кихот, — защото аз съм уверен, че пресято от ръцете й, то ще даде най-белия хляб. А когато й даде писмото, тя целуна ли го? Допря ли го до лицето си? Прие ли го с нужната тържественост, както се получава такова писмо? Какво изобщо направи тя?
— Когато й го подадох — отговори Санчо, — тя разтърсваше с все сила пълното със зърно сито и ми каза: "Сложете го, приятелю, върху оня чувал там, защото няма да мога да го прочета, докато не пресея всичкото жито."
— Колко умно! — възкликна Дон Кихот. — Тя е постъпила така, защото навярно е искала да го прочете спокойно и да му се наслади... Няма да отречеш, че когато застана до нея, ти веднага почувствува ухания, нежен аромат, нещо особено чаровно, което не мога да опиша с думи. Някакъв дъх или лъх, сякаш се намираш в магазин за фини парфюмирани ръкавици.
— Мога да кажа само — рече Санчо, — че почувствувах някаква доста мъжка миризмица, защото сигурно се беше поспарила и запотила от тежкия труд.
— Това не е възможно — възрази Дон Кихот. — Ти сигурно си бил хремав и със запушен нос или пък си взел твоята собствена миризма за нейна. Аз зная на какво ухае тази роза сред бодлите, тази лилия, поникнала сред полето, тази ароматна амбра.
— Може и така да е — отговори Санчо. — Вярно е, че от мен често се излъчва тази миризма, която тогава ми се стори, че идва от нейна милост сеньора Дулсинея. Няма нищо чудно в това, защото как можеш да различиш един дявол от друг?"
По-добре е, че моите рицари няма как да ме видят във всекидневната ми обстановка. Илюзиите са красива и съществена част от живота ни, стига да не ни обсебват. Живее се не само с хляб, а и с мечти. Радвам се, че поне за известно време ще бъда нечия мечта.
Bez da te podzenqvam i da jelaq nai-malko da te obidq...no nikak ne e trogatelno..po skoro opasno..!!Sega trugvam na more i nqmam vreme da pi6a..no me podseti i 6te ti razkaja...da se smee6..:)))
Pozdravi i s nai-dobri 4uvstva!!!
Впрочем, не ми трябваше много време да разбера, че единият мой "обожател" пише абсолютно еднакви послания на всичките си виртуални приятелки. Щом му харесва да сипе комплименти наляво и надясно - хубаво, аз нямам нищо против. Приемам, благодаря и... дотук. Ако му се доще да пише още - пак благодаря. И нищо повече от думи, както пееше покойната Далида: "Пароле, пароле пароле..."
22.08.2011 09:43