„Бащите никога не умират“ беше темата на поредния конкурс на издателство „Буквите“. Литературната надпревара започна на 9 февруари – само ден след премиерата на алманаха „Романтика 2025“, преминала като въведение към празника на любовта 14 февруари.
За жалост точно в деня на любовта от този свят си отиде бащата на издателство „Буквите“ – Иван Богданов.
Замислено беше наградените от публиката и от журито произведения да бъдат издадени в антология „Бащите никога не умират“, която да има премиера на рождения ден на издателство „Буквите“ – 24 май 2025 г. Не знам дали това ще се осъществи.
Ето и моя принос в тази литературна надпревара:
През твоите очи
Сега е модерно да се носят очила. Има какви ли не красиви рамки – да се чудиш каква да си избереш. Даже ако нямаш никакви диоптри, просто за да си „фешън“. Да се киприш на селфитата, изглеждайки интелигентно.
Само че някога не беше така. И моите наследени диоптри трябваше да се поправят някак си, само дето аз ужасно не исках да нося очила. И как да искам?! В „оптиките“ изборът беше никакъв.
Баща ми обаче беше имал късмет. Макар и да не може да се нарече „късмет“ това, че трябва да носиш очила, за да виждаш ясно. Наследил беше този, така да се каже, дар от баба ми, чиито очи – ясно сини – се виждаха само когато си сваляше очилата преди сън. Какво да правят те двамата... кой както се е родил, кого както са го родили. Съдба.
Така се бях родила и аз – с предразположение.
Но баща ми беше имал късмет. С очилата.
От командировките в родната му Прага си донесъл два чифта красиви рамки за очила – такива, на които им казват „очила без рамки“, стъклото се крепи само на тънка ивица отгоре. Каква ивица обаче! Изящно извита, позлатена, с две тънки болтчета, които да притискат стъклата на място. И дръжките позлатени. Изобщо – бижу.
Тези рамки пленили навремето майка ми – както сама казваше, харесвала мъже с очила, защото очилата говорят за интелигентност. Явно не си е давала сметка, че очилата се предават и на поколението на интелигентните мъже наред с интелекта. Но така или иначе, аз наследих и двете.
Няколко пъти съм чупила стъклата на тези красиви очила. Не помня кога и как, двегодишните деца още нямат трайни спомени. Само знам от разказите на майка ми, че това е ставало, когато той ме е носел на раменете си. А аз съм пляскала по главата му и под пръстчетата ми са попадали и неговите красиви „очила без рамки“.
По-нататък, във времената, от които имам спомени, той носеше други очила – по-солидни, с рамки, и то дебели. А изящните позлатени рамки с поочупени стъкла бяха прибрани дълбоко в недрата на семейната съкровищница.
Извадих ги, когато него вече го нямаше.
Дълго време бях носила контактни лещи, но в един момент вече нямах сили да се занимавам с всекидневното им поддържане. Е, като ще са очила – очила да са! Голяма работа. Който иска, да се прави на кокетен, аз вече нямам нужда от това. Имам нужда да виждам.
Надянах позлатените рамки и се погледнах в огледалото. Да, това ще бъдат моите очила. Едни за близо и едни за далече.
Казах на сина ми:
- Ще си направя очила с дядовите ти рамки. Така ще го виждам, когато се гледам в огледалото.
Синът ми отбеляза:
- Ти си жена, няма как да приличаш на дядо.
Прав си, сине. Но аз искам да се виждам през бащините си очи.
