Късче от това синьо е слязло в очите му. Ох, детенце, кой ще ти помогне... Защо е тази мисъл?

- Ела, ела.

Нежен и потаен тембър, котешка "прежда" зад гърба ми, ме кара да настръхна. Леко се извръщам.

Приклекнала на бордюра, тя протяга ръце към момченцето и продължава да го вика:

- Хайде, ела при мама.

Надига се, със скок се озовава до детето и го вдига във въздуха с блеснали очи.

- Фъррр!

Не! Недей!

Котката е сграбчила птичето и го поднася към устата си, а аз не мога нищо да направя.

Затварям очи в ужас.

Отварям ги.

Никога не съм имала халюцинации.

Никаква котка. Никакво птиче. Жената притиска момченцето и го обсипва с целувки. Всеки път отваря уста, сякаш да забие зъби в бузката му.

- Не! - извиквам с глас. - Недейте...

Котката държи здраво птичето, готова да налапа главичката му...

- Лошо ли ви е, госпожо?!

Детето се смее беззвучно.

- Извинете... Здравей, миличък! Как се казваш?

Очите му продължават да галят небето.

- Глухоням е. Фъррр, фъррр...

Птичето полита нагоре със свити криле. Детето пада като камъче в очакващите лапи... в ръцете с кървавочервен заострен маникюр.

Картините се редуват с подлудяваща безпощадност - котка и птиче... майка и дете...

Искам просто да го нацелувам, измърка тя в мозъка ми.

Страх ме е за глухонямото детенце Фър.