Който познава българската култура, му се плаче за нея. Боли го от нея. Да вземем и най-малкото постижение - какво стои зад него? Коленопреклонение пред всичко материално и нематериално,от което и в най-нищожна степен зависи изявата на твореца. Някой, когото сега всички отричат, беше казал, че културата е партийна, класова и така нататък. Уви, това важи с пълна сила за българската култура, която е партийна до последната си гънка, многопартийна и партийно пристрастна. И днес, както и преди, творецът е подритван и подкупван от силните мира сего, и сега, както и преди, талантът изпъква в светлините на рампата и в чернилката зад гърба. Властниците се грижеха (и продължават) никой да не остане ненамацан с катранеца на личното облагодетелствуване, никое коляно на творец да не остане незасегнато от артрозис реверансиатика. Така сега грешници хвърлят камъни срещу грешници. Наред с открайвремешните ни навици да събираме колелце от приятели, които да изчерпват света на можещите и надарените, наред с високомерието и наглостта към неуспелите да прекрачат този омагьосан кръг, наред с всичко това в кръвта ни пуска боица и политическият цвят, който сме издигнали като неподлежаща на съмнение орифлама. За да си престижен в попмузиката, да кажем, трябва да си от еди-кой си цвят. Учените повече клонели към някой друг... Къде е спасението? Навън, разбира се! Там нас ще ни оценят, там ние ще покажем колко сме надарени, там хората се приемат според качествата им. Един приятен наш певец се беше върнал на гости в родината. Чуждата страна не го беше посрещнаха с овации заради таланта му. Тя го беше накарала да заплати скъпо и прескъпо правото да остане на нейна земя и там да се мъчи да си извоюва признание именно с онова, с което тук беше едва ли не по дефиниция успял и привилегирован.
Тежко ни е, че ако си нямаме вуйчо владика, пак ще ни подритват и подминават, че например издателят на частното списание А печата издателя на частното списание Б, който на свой ред връща любезността, а онези, които никой не е препоръчал на издателите, само ще сънуват публикация... Тежко ни е, като съзнаваме, че не всички млади хора, които пишат свястно, ще станат "имена", защото "име" се придобива най-сигурно, ако е подплатено с диплома за поет или белетрист (можеш ли да станеш писател, ако си го нямаш отвътре?), че именно налаганите "имена" ще поемат под крилото си развиващата се млада българска литература... И в останалите изкуства не е по-различно. И е тежко. Обезверяващо е. Задушаващо е. И от плача няма да ни стане по-леко. Хартиената Сцила и инфлационната Харибда не са най-страшното. Страшното е липсата на култура в тази българска култура - страшното е тикането напред, ръгането с лакти, подлагането на крак. Страшно е опростачването на българската култура. Страшно е зъбатото й ополитичване. И логично произтичащото от това бягство навън, към "вечните" огнища на духовност и култура - а те са колкото космополитни, толкова и национално монолитни въпреки външната си пъстрота и сплавност. Дотам ли стигнахме вече - плювателски да отричаме българския принос в световната култура? Дотам ли останахме без вяра в собствената си ценност и значимост, колкото и да сме малки и неразвити, че предпочитаме да станем какви да е чужденци, само не и българи? Може би тези въпроси са риторични. И понеже за зла участ (дано да е само физически) изкарвам хляба си от българския език, нежелаейки да стана чужденка на всяка цена, аз живея тук, всеки ден изпращам приятели и се питам, питам, питам...
Питам се има ли днес в България култура, която да не е продукт, а плод. Не продукт, произведен за пари, а плод на копнеж за красота. Има я. Без клеймо "съвършена", без етикет "творци" след имената на носителите й. Във времената, когато държава България на практика не е имало, се е родил онзи феномен, който не съществува никъде другаде в Европа или изобщо по света и чието име никой чужд език не може да предаде с точност. За щастие той още не е умрял напук на периодичните предизвестия за смъртта му и на финансовия глад, в който упорито го поддържа държавното субсидиране.
Думата ми е за читалището.
Не казвам "не ходете на кино, театър, опера, изложби". Създателите на тези културни продукти осигуряват залъка си с таланта, даден им от природата, без да ги стряска особено сянката на перманентно реанимираната от държавата българска поговорка "Музикант (творец) къща не храни". Но изложбите от наивни рисунки, простите пиески, свирени от малки пръстчета, скечовете, поднасяни с грижливо заучени мимики и жестове, носят друга наслада. Читалищната самодейност изпълва душите на създатели и зрители с очарованието на зората, с аромата на разпъпващи овошки. Тя е дарът на зрънцето самородно злато, от което няма да излезе красиво бижу, но все пак радва душата с искриците си.
Докоснат ли те поне веднъж, тези искрици те ободряват, дори без да съзнаваш, и в най-мрачни моменти. Който поне като дете е създавал нещо със собствените си ръце и ум, носи това богатство, докато е жив.
Там, в читалищните курсове и състави човеци вадят от дълбините на душите си красота, над която не тегнат директиви за "прогресивност" или "политическа коректност" според официозната лексика. Създаваното там изкуство пои с жива вода духа в този свят, подвластен на осакатяващата максима "като си умен, защо си беден".
Една от най-великите страсти български е съзиданието. Родител, който насърчава децата си да създават, им дава копие и щит в борбата за оцеляване в суровия свят. Страстта да създаваш калява душата.