Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.04 13:00 - ДОЖЪТ СМЕНИ ЛИ СЕ?
Автор: armorica Категория: Други   
Прочетен: 140 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 19.04 20:11


Публикувано в електронното списание Liternet 

А сега ще отидем на комбинирана разходка, обявявам насред внезапно притихналата зала. 

П-образната маса се ослушва. 

- Нали вчера се разхождахме по Канале Гранде – долита откъм левия ъгъл.

- Нямате представа колко е хубаво точно сега да излезем. Хайде да не ви мързи, дайте малко да се раздвижим. 

Столовете се отместват с тътрене и скърцане. Натежаха ви тумбачетата, хора, още малко и щяхте да заспите над чиниите. Няма да ви избяга яденето, а денят си върви и не спира. Ще си иде и този ден над Венеция, а колко хубави неща имам да ви покажа.

Барката стига колкото за всички без един. 

- Дайте малко да се сместим.

Едва не настъпвам един повлякъл се брокатен подгъв. Дожа го мързи и да гледа. Притворил очи, символично подръпва краищата на мантията си.

- Я се разполагайте по-удобно. Аз ще се поразходя горе. 

Издигам се на десетина метра над барката. Отдолу ме зяпват смаяно. И друг път са ме виждали да се рея във въздуха над града, но още не могат да свикнат. И с дрехите ми още не могат да свикнат. Жена с панталони – с мъжка дреха, представете си! – и с къса пелерина на това отгоре... не, жив скандал си е това. Чувам ги как си мърморят на ум братовчедките на дожа. То кой ли им обръща внимание. От злоба и плюене по хората са заприличали на миноги в лицата. 

А водата днес е ненадмината. С цвят на стареещ тюркоаз, прозрачна чак до дъното на канала. Изплитнял е, морето е нанесло много пясък, като че ли да замести онези острови, дето били изчезнали в океана... как им беше името, то самото си е проклятие някакво... мала дива, зла богиня... Както и да е, тук е станало вълшебно. Водата отпраща жълти отблясъци, на дъното кротуват едри морски костенурки, само някоя по-младичка от време на време загребва с кожестите си плавници синьозеленикавата вода и полека се издига, наедрявайки все повече с приближаването към повърхността. 

Барката се отърсва полека от следтрапезното одрямване. Измъкват чаши, наливат вино – къде ли го намериха, на излизане от залата никой нищо не носеше... Валентино протяга нагоре пълна чаша.

- Слез малко, ще ти направим място да стъпиш. – Очите му се хилят предизвикателно. – Да пием за новия дож.

Новия дож. Валентино е сигурен, че ще изберат него, отдавна снове и подмушва, смига и обещава. А старият е уморен, и сега продължава да клюма, облегнат назад и отпуснал глава над фрапантното си шкембе. Дядо Мраз глътнал чувала с подаръците... това беше от един друг свят. 

Един тост само. Само една чаша. Две – не. Мярката е отдавна установена.

Тишината пропада. Момче в черно кожено яке и момиче в ефирна бяла блуза, превити над очертанията на мощен мотоциклет, се втурват във водите на заливчето. Машината свисти, силно наклонена наляво, двамата цепят с лакът водата, въртят осморки с отворени в неистов смях усти. Мотоциклетът се накланя още по-наляво и в един момент всичко изчезва с мощно избълбукване. 

Пикирам рязко над вдлъбнатината във водата, но в следващия миг тя се издува и двамата изплуват на повърхността. Сбогом на ревящия „Тритоне“. Имат късмет, че са успели да се измъкнат от „стремената“. Запалените по дрифта си правят приспособления за затягане на краката върху педалите, да не губят и милиметър от пришпорването. Господи, колко такива размазани застременени съм виждала насред коловозите. Вече задрасках среднощното реене над гара Венеция от графика на разходките. 

Валентино е скочил през борда в мига, когато тюркоазът погълна рева. Сега помага на момчето да изкара момичето до барката. То май е нагълтало повечко вода. От дъното се надига разширяващо се дъгоцветно петно. Иде ми да ги набия тези рагацини. Едва се изчистиха водите на Венеция, едва надойдоха костенурки и медузи и ето пак трябва да се търси отнякъде бензиносмукател. 

А, може би положението не е чак толкова отчайващо. Лазаня гребе с лапи и опашка към скупчените костенурки и се приземява – припясъчава – посред тях. Помръдва доволно уши и започва да приглажда мустаци. Още не съм изучила добре котешкия, но от мъркането й към мозъка ми долита доволство. Охо, тя май ги познава тези двамата почти удавници. Да, оставяли са й рибешки вътрешности пред задната врата на ресторантчето си. 

Суматохата на борда разбужда дожа. Озърта се дезориентирано и ревва с неподозирано силен и чист баритон: 

- Изборите! Днес се избира дож! Бързо в двореца! 

Така е, този следобед са изборите за нов венециански предводител. Наш Тулумчо се е кандидатирал, разбира се, има и право на още един мандат, но конкуренцията е голяма. Все наточени за власт. 

Санитарната баркета междувременно прибира злополучните дрифтьори. Лазаня се плъзва с тирбушонни движения към повърхността и ги изпраща донякъде, без да подаде дори крайчеца на ухото си над водата. Рядка котка, сама реши да стане амфибия, когато в канала доплуваха първите делфини. Не се разбираше много с останалите котки в дворчето зад Палацо дей Фиори Санти.

Толкова ни беше неделната разходка на компанията. На мене обаче не ми се влиза на закрито. Нито в двореца за избора, нито в моето мъничко палацо. Може да се метна чак до изхода на лагуната.

Не, още не. Нещо ми натежава на краката. Нещо ли казах? Някакъв албатрос се е вкопчил в подметките ми и ме дърпа надолу към водата. И протяга лакома шия към стрелкащите се следобедни пасажи сребристи рибки. Чисто бял албатрос, без следа от сиво. Албатрос албинос. И очите му са червени. И е лаком до безобразие – отворил човка и ме тегли надолу с всичка сила. Лепило ли има на краката си? Май го мързи да се гмурне. Изрод някакъв, мутант. Албатросите не са страхливи, този обаче явно е. Сега ще си намери майстора. 

Смигвам мислено на Лазаня и се снишавам рязко. Човката му докосва повърхността на водата. Лазаня я захапва и нахалникът се пуска от мене. Пльосва тромаво във водата като сънена пуйка.  

Толкова ми беше и на моята разходка. Зарейвам се над покривите, но нещо не ми е до обикаляне над Серенисима. Утре ще литна до Пунта Сабиони да погледам параходния трафик от покрива й.

Сега защо да не погледам избора на дож. 

Тръгвам по мрачния каменен коридор към тържествената зала. Никакво осветление, само в дъното се мержелее изходът. И сводът е нисък, и ме притиска, и стените сякаш се сближават. Не, само клаустрофобичен пристъп, за щастие рядко ми се случва. 

И една ръка на рамото ми. Отникъде.

- Само ти ни липсваше. 

Мазен, ехиден глас. Ръката ме повлича напред и ме бутва по средата на залата. На пейките под прозорците са насядали бившите дожи и консулите им, сегашният дож дреме в креслото си. Щастливците, снабдили се с пропуски за зрелището, се трупат край стените. 

Имам постоянен пропуск за двореца – моето лице.

Обръщам се рязко и отърсвам гнусната ръка от рамото си. 

Аха, Якопо. Сега какво иска? Казах му, отдавна му казах, че не мога да го науча да лети, че това идва отвътре. Не повярва. 

- Серенисими синьори, настана моментът да осъдим публично недопустимото поведение на нашата съгражданка. Как смее тя да се противи на божиите закони и да се прави на птица, като господ не й е дал крила... 

Чакай малко, нахалнико, хората се събрали да избират дож. Какви крила, какви пет цекини! Не, този трябва да бъде поставен на място! Само че това няма да го направя аз. Има си кой. 

Валентино се надига от отделния си стол. Пристъпва към нас двамата. Мокрите му дрехи сцеждат тюркоазени струи по паркета.

- Уважаеми, ако смятате, че реенето във въздуха е недопустимо, тогава и карането на мотори по водата също трябва да бъде осъдено. Така постъпва не един наш съгражданин и вие, почтени, досега не сте се изказвали нито веднъж против това. А, впрочем един от братята ви е известен воден дрифтьор, нали не греша? 

В залата се надига одобрителен ропот. Валентино продължава: 

- Нека не се отвличаме от сегашната си задача. Оставете нашата съгражданка на мира и да пристъпим към гласуването. 

Още точки в полза на Валентино. Нарочно не се е преоблякъл, след като измъкна онези двамата от водата. И сега тази умела публична атака. Благодарна съм му, разбира се. Всички тук знаят, че мога да летя. Но никой, дори Валентино, не знае, че мога и да чета мисли. И не само на хора. И никой не бива да узнава.

Изборът започва. Избирателната колегия – бивши дожи и консули – се готви да пусне бюлетинките си в нефритената купа. 

Измъквам се навън в страничната лоджия. Малко е далече от канала, но Лазаня ще ме чуе. 

„Ла, нали разбра какво стана преди малко?“

„Мммяу, и аз съм му набрала на тоя Якопо. Види котка и хайде да я ритне.“

„Можеш да му спретнеш номер и заради мене.“

„Мммуоже!“

„Вземаш в уста малко рибени карантийки от ресторантчето на онези твои приятели и ги занасяш в мазето му. Има дупка под вратата, можеш да се вмъкнеш. И ги пъхваш под винената бъчва.“

„Мрряу!“

Междувременно изборът е приключил. Публиката в залата тихо бръмчи в очакване.  

Тулумчо се е поразсънил, извръща шкембе към съседа си:

- Избраха ли ме?

Съседът – предишният дож – безмълвно обръща очи към масата с табелките с имената на претендентите. Зад три от тях се белеят скромно по две-три листчета. Купчинката зад името на Валентино се издига над ръба на табелката.



Гласувай:
1
0



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: armorica
Категория: Други
Прочетен: 691448
Постинги: 244
Коментари: 340
Гласове: 800
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31