Солените камъни на Халкидики бяха привлекли не само мене в този късен септември, когато лятото отдавна си е отишло от българското море. Заварихме зазимен малкия корпус на хотела, но в големия, по-близкия до морето, се чуваше предимно българска реч. Автобусът на туристическата агенция стовари тук и едно семейство на средна възраст, а заварихме две млади двойки с по едно момиченце, двама мъже, очевидно братя, и три приятелски семейства, които редовно си устройваха балконски седенки по комшийски.  Най-източната стая на третия етаж беше царството на таблата. Когато и да минех наблизо - дали сутрин на отиване към плажа, или вечер за разходка край кроткия прибой, - от балкона се разнасяше тракане на зарове. Две от жените обикновено сядаха - всяка от своята страна на „комшулука“ – до ниската желязна оградка между стаите и потъваха в безкраен разговор. Понякога откъм мъжкия „вилает“ се чуваше пляскане на карти. Не знам, може пък да е кефско да обявяваш ребелот или реконтра, докато в тила ти прежуря именно гръцко слънце. Дощя ми се да попитам едрата богомолка, допълзяла откъм картаджийския балкон, какво мисли по въпроса, но тя предпочете да отмине с презрително-замечтан бавен ход, за да инспектира и останалите почиващи. Следобед аз пък тръгвах по експедиции. То какви експедиции в такова малко селце, но когато човек е в чужда страна, всяко завиране в по-крайни кътчета си е живо приключение. Така един ден поех по утъпканата пътека, която потъваше кой знае къде след оградата на отсрещния хотел. „Трънливият път на приключението“ наистина излезе трънлив. Нахална шипка закачи ефирния ми шал и се наложи да откъсна крайчетата на една-две ресни, за да се отърва от нея. Внимавайки къде стъпвам, се изкачих на билото. Отдясно гора – нямам работа там. Тръгнах наляво, към центъра. От едната страна на улицата пустееше незастроен парцел, но от другата  мераклии стопани бяха направили красиви къщи на терасирания склон. Спрях да снимам едната и моментално пред дворната пещ се надигна бдително кученце (на лявата снимка в десния й край). Не спря да лае, докато не се скрих зад оградата на най-горната къща.   Друга експедиция беше посветена на крайморския парк. Централно място сред застланите с едър камък алеи беше отредено на тухлено параклисче, доста по-голямо от тези по улиците, и видимо добре поддържано.   От време на време спирах да поглеждам морето, докато вървях по алеята край обезопасения ръб на брега. Една вдълбана в склона пътека и недалече от нея едно праволинейно стълбище слизаха до пясъчната ивица. Ако тръгнех по нея на запад,  вероятно бих стигнала чак до полуостров Касандра. Или най-малкото до близкия къмпинг. Интересни места откривах и на територията на самия хотел. Например маслиново дърво, растящо в рецепцията. Или по-точно, рецепция, изградена около маслиново дърво. Сега вече повярвах на онази част от „Одисеята“, когато Пенелопа казва на робинята да нареди да изнесат от спалнята леглото и да го застелят за госта, а Одисей възразява, че това легло не може да бъде изнесено, защото той го е направил от дънера на една маслина и после около него е изградил стаята.  И в градината на хотела, и на много други места видях маслинови дървета, с които спокойно можеше да се повтори извършеното от Одисей. С мъничко ведра тъга минах сутринта на последния ден покрай „Василис“ до парка - едно от малкото все още отворени заведения в края на сезона. Там, в тази „псаротаверна“ (рибен ресторант) в пълна мяра и без мяра се бях запознала с прелестите на гръцката кухня.  По обратния път към хотела, понесла торбичка с „елиники бугаца“ (гръцка баница) и кило бонбони, си пожелавах скоро да се върна в селцето, където оставаше част от сърцето ми.
Довиждане, мое халкидическо Преображение! Я сас, Метаморфоси! Не ме забравяй!

"Одисеята" продължава.

Имаше и други забавни неща, като например как първата вечер си поговорих на английски с един българин (нает за сезонна работа в кухнята на хотела), а на втората вечер той - неизвестно как узнал, че съм българка - ме поздрави с "добър вечер". Но ако бях тръгнала да описвам всичко, пътеписът щеше да стане доста протяжен, егоцентричен и в крайна сметка - скучен.