Когато разбра, че се готвя да замина на първата си почивка в Гърция, синът ми каза: „Ще ти хареса.“ Прав беше. Продължавам да сънувам Халкидики.
Малко след почти безлюдния пункт при Кулата започнах да откривам особеностите на гръцките земи.
Най-напред в погледа ми се набиха доминиращите над пейзажа черкви. Една от тях, струва ми се около Сидирокастро, беше построена направо сред нивите – близо до шосето и далече от всякакво населено място. Арките на двете камбанарии зееха празни, но на вратите имаше залепени бели и жълти листове. По-нататък, в едно селище, полазило по хълмовете точно преди Солун, най-видната сграда беше отново черквата – трикорабна, ако се съди по очертанията, боядисана в бяло и тухленочервено, солидно вкопана в собствената си издълбана в склона тераса.
Доста време заобикаляхме Солун, разпрострян по северния и източния бряг на „джобчето“ на Термаическия залив. Там не различих черкви и нямаше как, автобусът не пълзи с пешеходна скорост. Но същата спокойна увереност на онази неизвестна черква на склона лъхаше и от нейната почти близначка в Неа Муданя, малко преди началото на ръкава Касандра.

Южният климат се отразяваше и в мантинелите – по средата на шосето между двата реда оградки от бетонни елементи избуяваше див олеандър. Крайпътните ниви и ливади, така добре познати ми от България, след Серес отстъпиха място на заоблени песъчливи хълмове, осеяни с дървета, каквито рядко бях виждала дотогава. Най-многобройни бяха маслините. От яките им грапави дънери, или усукани като от исполинска ръка, или разделили се на няколко дебели клона, извираше гъста корона от вейки с тесни сребристозелени листа и висящи сред тях резедави плодчета.
На места, където в българско село биха засадили например ябълки, имаше маслини – и в дворовете на селските къщи, и около вилите, сгушили се в гънките на отдалечени полета. Скоро започна да ми се струва, че навсякъде наоколо си виждам тези дървета. С тях беше пълна и градината на хотела в Метаморфоси, селцето на южния халкидически бряг близо до началото на ръкава Ситония. Там компания им правеха палми от различни видове и в различно състояние. Някои се пъчеха с високи бъчвообразни стъбла, окастрени почти до разперените листа, други с едва подаваща се над земята коронка се готвеха да ги стигнат по височина и дебелина... след години, разбира се.

И морето не беше такова, каквото бях виждала дотогава. Плискаше се на броени крачки под ронещия се червеникав бряг и изнасяше на тясната пясъчна ивица камъченца, камъчета, камънаци... но нито следа от миди. Защо? По-късно намерих възможно обяснение – мидите, които познавах от Черно море, може би не могат да живеят в тази доста по-солена вода. А тя е солена, няма шега - порядъчно щипеше одрания ми от една роза лакът.
Пясъчната ивица излиза далеч извън чертите на селцето, стига чак до съседните села. Но е доста тясна, разширява се само на някои места, където брегът е равен, както е например на „централния плаж“ в Метаморфоси. Точно под моя хотел обаче има място само за една редица сламени чадъри, забити на солидни дървени стълбове. Във „високия сезон“, в горещите месеци чадърите са два реда, но наесен морето настъпва и започва да къса от ширината на плажната ивица.

През зимата водата сигурно стига до червената пръст на ронещия се бряг, задържана от корените на храсталаци и иглолистни дървета, чиито имена не знам. Склонът под хотела е укрепен с мрежа, зад която са плътно насипани големички камъни. Собствениците на някои частни вили са заложили на солидни зидове, други разчитат на естествената растителност.

Но сега още е лято – южно лято – и аз тръгвам на обиколка из Метаморфоси. Също както в Поморие, на улиците виждам мънички параклисчета, само че тук са много повече. В селцето, където живеят постоянно около 400 души, почти на всяка улица намирам по някое параклисче – и в дворовете, и пред тях, дори на балконите на някои от модерните сгради със стаи и апартаменти за туристи.
С параклисчета са осеяни и пътищата. Видях повечето от тях на места, до които няма лесен достъп. Отначало ми се стори странно, но после ми хрумна, че може би всъщност тези миниатюрни черквички са предназначени да призовават Бога и светците да закрилят пътуващите. Един вид талисмани, като едновремешните медальони с изображения на светци, които пътниците са вземали със себе си.

 

Още не съм ходил на почивка в Гърция и не разбирам тези, които всяка събота и неделя тичат на там.

на почивка на непознато място, търси собственото си удоволствие. Както казва един персонаж в една стара книга "един харесва едно, друг друго" :)