Няма човек в България, който да не е узнал, че "Преса"-та биде пресована. 
Една сал ваденка остана. И аз, безгрижно безработната екскоректорка (а бяхме шест) събрах с мъка малко слюнка, сгъстена от следотпусковата жега, и плюх. 
На гърба на ваденката. За да я лепна в албума, наречен "моето CV". 
Но не на лицето й. Никога на него - защото там виждам лицата на моите колеги. На моите приятели - хората, с които ми харесваше да се пържа във високия волтаж на работата и да се плискам в басейните на извънработното общуване. 
Сега всички сме обявили безсрочна почивка. Някои летят с парапланер, други с мъка на сърце обявяват за продан така жадуваните билети за бургаския "Спирит", трети - семейно безработни, и то не само една двойка - в съвместно блаженство пред уикендна бира си припомнят детската книжка за барон Мюнхаузен и кроят планове как да приложат техниката му "самоизтегляне за косата от дълбока вода". 
И разбира се, никой не престава да рови в електронната и в приятелската мрежа в търсене на възможности. 
Успех, приятели!

Интересни разсъждения на един безработен, който въпреки незавидното си положение не е загубил чувството си за хумор.

а хуморът - след нея.

Надеждата умира последна, а хуморът - след нея.

Ако мисълта е ваша, трябва да и се даде гласност.
Ако имате и други, събирайте ги. Може да стигнат за една книжка.
Издадох вече такава, с кратки мисли.

За съжаление рядко ми хрумват такива неща. А и как човек да се вреди от дежурните хумористи от рода на Л. Дилов с неговите почти всекидневни фейсбуковицове.
Нови имена се налагат изключително трудно. Трябва или някой да е решил да те превърне в продукт и усилено да те рекламира, или вече да си се прочул независимо с какво (ако е с простотии - шумотевицата ти е гарантирана).

Права сте, за съжаление.