Предлагам на вниманието ви статията на АЛЕКСАНДЪР МАРИНОВ,
публикувана на 1 юни 2015 г. във в. „Преса“

От известно време ни проглушиха ушите колко много правят за нас, как са започнали да ни уважават в Европа и въобще как сме на път да цъфнем и вържем. Това обаче не се връзва с някои пресни и не особено оптимистични новини. Ето някои от тях:
От десетте най-бедни европейски региона пет са български, три -  румънски, и по един - унгарски и френски (остров Майо в Индийския океан). Брутният вътрешен продукт на втория по бедност регион в Европа - Северозападна България - е около 30 на сто от средния за Европейския съюз. За последното десетилетие регионът е изгубил 11% от населението си. Само жителите на област Монтана намаляват с темпове 2,5 пъти по-бързи от средния за страната. Всеки пети работоспособен е безработен, т.е. безработицата там е два пъти по-висока от средната за страната и шест пъти по-висока от тази в София.
По данни, изнесени от министъра на финансите, над един милион българи имат

средномесечен доход до 340 лв.

(колкото доскоро бе минималната заплата), а общо над милион и половина получават под 600 лв. (колкото е официално определената издръжка на живота).
В осем области на страната няма денонощна аптека, а в 40 общини липсва аптека, която да работи по договор със здравната каза. Още по-драматично е положението с аптеките в селата - от 5000 български села аптеки има само в 158. Едва ли е случайно, че повечето от тези области, общини и села са разположени в най-бедните райони в Европа.
България (следвана от Румъния) изпъква сред страните членки на общността и с най-ниска продължителност на живота - средната продължителност на живота при мъжете е 69 години, а при жените - 76 години. За сравнение във Франция, която е начело в класацията, съответните числа са 84 за жените и 77 за мъжете. България е на първо място по смъртност в ЕС от сърдечни и мозъчни удари и втора по детска смъртност.
За последните 15 години учителите у нас са намалели със 70%. „Успокояват“ ни, че и учениците са намалели с 36 на сто.

На фона на всичко това продължават да ни говорят за успехи, реформи и стабилност. Явно дълго има да чакаме българските политици да проумеят, че едно управление е стабилно само когато решава проблемите на обществото или поне се опитва добросъвестно да ги решава.
Това с пълна сила важи за

задълбочаващите се регионални диспропорции

разрастващата се бедност, все по-ограничения достъп до социални и публични услуги, които се приемат за нормален минимален стандарт на всяко съвременно цивилизовано общество. По време на предизборната кампания през миналата есен повечето партии се кълняха, че ще обърнат особено внимание на т.нар. депресивни региони. ГЕРБ дори обещаха да отделят всяка година по 1 милиард лева само за Северозападна и Югоизточна България. В програмата на  правителството има специален раздел, в който за приоритети са обявени мерки като „целенасочена инвестиционна програма“, „стимулирано развитие“, „изграждане на нова инфраструктура“ и прочие.
Времето минава, а и това управление - ако съдим по направеното досега - не се захваща да решава истинските проблеми, при това да ги решава наистина, а

не чрез пресконференции и селфита

Купчината хубави думи, наречена правителствена програма за реформаторско стабилно управление, е неутешителното доказателство за това.
Вместо да планират работата си както трябва и да я подхващат, управляващите правят словесни спринтове и ни радват всеки ден с по три реформаторски чудеса, които траят не повече от ден. Разбира се, сред пушилката от приказки някои много целенасочено си гонят интереса, но нас това не ни грее. Отдавна мина и замина символичният рубикон, наречен „100 дни“, а правителството няма реално какво да отчете в мерките срещу бедността и неравенствата. Или ако има, то също е в сферата на намеренията (проучвания, стратегии, проекти), а не на делата. А и някои от намеренията са такива, че може би е по-добре да останат неосъществени.
Големите заявки, неподплатени с умна и професионална подготовка и най-вече с търсене на сериозна обществена подкрепа, са на път да компрометират малкото добри намерения. Такава вероятно ще бъде съдбата на съдебната реформа (зацикляща по познат сценарий), политиките за стимулиране на западналите региони, радикалните начинания в здравеопазването. Защото хората искат не големи заявки, а реални решения, и то на реалните си проблеми.
Впрочем това е

най-голямата заплаха и за това правителство

От дневния ред на пореден парламент и поредно правителството отсъстват големите проблеми на мнозинството от българите. И не само отсъстват, а въобще не се разпознават. От години не просто не се провеждат ефективни политики срещу бедността, а се налага упорито представата, че няма нищо по-нормално от това голямата сметка да се плаща от тези, които най-малко могат да го понесат. Българската държава бе целенасочено превърната и целенасочено се поддържа като добре смазана машина за генериране на бедност и неравенства не само през облагането на личните доходи, но и през огромната зависимост на бюджета от непреките данъци и неадекватната като обхват и размер на помощите система за социално подпомагане. Да не говорим, че у нас бедността на мнозина се дължи изключително на богатството на малцина, и по-точно - на начина, по който се генерира това богатство.
И през изминалите почти шест месеца от управлението на поредното правителство няма никакви симптоми, че политическата класа е разбрала къде са корените на злото. Тя се е вкопчила в безсмислени мантри и ги защитава яростно, заклеймявайки като популизъм всяко

оспорване на това срамно статукво

Както отляво, така и отдясно не само са уплашени, те не могат да проумеят какво се случва в Европа. Поради което се обиждат едни други на СИРИЗА и „Подемос“, без да могат дори да усетят, че нито една от днешните български партии не е в състояние да вдъхне на избирателите поне стотна част от ентусиазма и надеждата, които Ципрас и Иглесиас дадоха на своите сънародници. При това с реалистични програми (доста по-реалистична от тази на „стабилното“ българско правителство), чийто единствен грях е, че отхвърля правото на силните да мачкат слабите.
Българските политици са толкова комплексирани, че нито един от тях не би намерил смелостта да говори на „силните“ в Европа така, както започнаха да говорят гърци, испанци, италианци, ирландци.  „Гръцкият сценарий“, с който ни плашат, съвсем не е толкова невъзможен за нас от икономическа гледна точка, нито пък е толкова лош от политическа гледна точка. Защото първата и най-важна задача на едно правителство е да защитава своите сънародници. Но днес

талазите от човешко нещастие

ни заливат един подир друг, а властта и повечето хора бързо забравят за тях и за всички, останали в тинята. Тези, които останаха без нищо след пролетните снеговалежи и наводнения бяха забравени, така както и събратята им по нещастие в Мизия, Аспарухово и Бисер.
Стабилността на едно управление идва от подкрепата на народа, а не от вкопчването в клона на властта. Истинските заплахи идват не от себеподобните политически хищници, а от недоволството и презрението на обикновените хора. В този смисъл предстоящите местни избори неизбежно ще разклатят лодката на властта, но не това е най-важното. Защото каквито и немислими розови сценарии да разгледаме (управляващите излизат с единни кметски кандидатури, БСП отваря своя „мол за идеи”  и дори Реформаторският блок се сплотява), това няма да промени същността на проблема – политиците у нас мислят за хората само до мига, в който затворят избирателните секции.