Мравка в лабиринта
Излизам на открито с намерението да продължа право напред, за да стигна до Вароша, но огледът отвисоко показва, че малко е оставало да се заблудя. Вдясно разпознавам характерния силует на хотел "Разград". Натам трябва да вървя, така че първо леко назад, а после право към целта.
Без да изпускам от очи купола и камбанарията на черквата "Свети Николай Чудотворец", слизам надолу с надеждата, че няма да ми отнеме много време да намеря старите гробища и онази интересна чешма, която не успях да огледам добре предния път. Вътрешният компас отново не ме подвежда. Отляво започва да се стеле ниска стена, зад която надничат корони на дървета и обветрени каменни паметници.

Чешмата си е там - на площадчето пред входа на старите гробища. Пищен бръшлян се спуска по сивата пирамида. Странно защо съм останала с впечатлението, че точно на тази стена трябва да има плоча с надпис, който в бързането не съм разгледала. Но не, издълбан в камъка надпис има на другата страна - над мястото, откъдето започва редицата тесни каменни корита. Преди повече от век варошчанки са бухали в тях черги и бродирани възглавници, ризи и престилки, за да ги прострат после да съхнат на дворните плетища. Ох, как бих пийнала сега струйка варовита делиорманска вода от тези чучури...
Пак поемам накъдето ме водят обувките и може би не по чудо излизам близо до Етнографския музей.
Късмет номер едно - няма обедна почивка. Късмет номер две - пускат ме без билет, също като в галерията. Но в четвъртък при картините по начало се влиза свободно, а при етнографското наследство съм улучила санитарни дни - оттам и бонусът безплатно посещение. Експонатите в две от трите къщички на музея са подложени на опазващи операции - обезпрашаване, проветряване, измиване. Но в третата къщичка разглеждам и снимам на воля съдове, възглавници, манекени в носии, кътове от капанска къща.

Любезната уредничка отговаря подробно на въпросите ми за другите разградски музеи и ме насочва към следващия най-близък етап от Пътя на поклонника (на културата) - къщата музей на академик Явашов.

Европа в България
Яркожълтите стени на реставрираната сграда греят точно като пролетното слънце над Вароша. Бутвам вратата от ковано желязо и се насочвам към рампата, която обикаля периметъра на двора, за да отведе трудноподвижните посетители направо на втория етаж. Аз за щастие се движа лесно и заедно с появилия се от дълбините на музея уредник се качвам по бялата вита дървена стълба към стаите, където е живял най-известният разградски будител.

Академик Анание Явашов - точно така е написано името му на паметната плоча на къщата - е завършил индустриална химия в Чешката политехника в Прага. Ботаник, историк, археолог и краевед го прави желанието да обогатява познанията на българите за природата и миналото на родната им страна. Освен диплома следването му донася в малкия български град и европейска атмосфера, за което немалка заслуга има и фактът, че си е довел съпруга чехкиня. Любезно поканена, пробвам как се седи на кръглия стол, тапициран с малиново кадифе. Заглеждам се в дантелените ръкавици и ветрилото върху ажурната плетена покривка на голямата холна маса. Сякаш госпожа Анна Явашова скоро се е върнала от разходка и всеки момент ще вземе стъклените панички, които чакат скромно на ъгловата масичка, за да ги напълни със сладко за гостите, поканени на журфикс. Мебелите, както научавам, не са автентичните от дома на семейство Явашови, но са подбрани така, че да дават представа за градския бит в началото на ХХ век.

Столовете и озвучителната апаратура сред старинната обстановка леко ме сепват, но обяснението не закъснява. То е простичко и радващо - тук редовно идват ученици, за да научават повече за историята на родния си град.
Наближава пладне - усещам го не само по щръкналото на юг слънце, но и по лекото глождене в стомаха. И стъпалата ми пулсират от непривичното дълго натоварване. Време е за второ зареждане и задължителна хоризонтална почивка, защото ме чака дълго ходене.
За съжаление трябва да пропусна другите два музея във Вароша. Единият е къщата на учителите Станка и Никола Икономови, или както е известен в града - музеят на Станка Николица, а другият е домът на композитора Димитър Ненов. От разговорите с уредниците на другите музеи разбирам, че е твърде вероятно тези двата да са в инвентаризация. Що са дни - занапред са. Но сега да пропусна Абритус... това в никакъв случай.

Истории една върху друга
Провирам се по пътеката между сградите и оградите на третата разградска строителна площадка. Какво му беше на площад "Ларго", питам се, че се е наложило да го разровят целия? Равен и просторен, с място за разходки, за бебешки колички, кънки и ролери. С герба на града, направен от цветя, с фонтани за прохлада и вечерна цветна феерия. А сега не прилича на нищо. Точно както всички строителни площадки на света. Дано после да заприлича на нещо по-различно от познатото.

Микробусчето с номер 5 спира прилежно на обозначената спирка на градския транспорт. Ще закара мене, единствената пътничка в този час, до началото на един свършек.
Анание Явашов с шлимановската си интуиция изравя от земята на хълма Хисарлъка стени, колони и паметници, за да покаже на света къде наистина е бил Абритус. На кои земи смъртта на цезаря Деций Траян в битка с готите е положила началото на края на Римската империя. А краят на разкопките в Абритус не се вижда. Най-малкото защото голяма част от града лежи под друга история - на фармацевтичната промишленост в България.
Пъргавата местна власт в Разград е успяла да осигури финанси и за тази най-голяма тукашна забележителност. Над 5 милиона лева европейски пари са влезли за две години в проекта "Абритус - мистика и реалност". И резултатите личат отдалече. За съжаление не мога да разгледам отвътре новите обекти, защото пусковите им документи още не са готови и посетители засега не влизат. Но отвън изглеждат привлекателно.

Присядам на пейките в малкия амфитеатър. Насреща ми се вие стената на кръгла кула, възстановена до около три метра височина, а зад гърба ми остава скромният модерен паралелепипед с няколко бели врати и с невъзмутимия надпис Pecunia non olet. Така, де - парите не миришат, казал Тит Флавий Веспасиан и обложил с данък обществените отходни места. Надеждата е, че и тукашното полезно съоръжение няма да вони, а по-скоро ще благоухае, както си му е редът почти две хиляди години след Веспасиан. И за да бъде връщането в римската епоха още по-пълно, под знаменателната фраза стои латинското пояснение каква именно е тази постройка - Latrina.

Добре оформени пътеки и стълбища водят нагоре по хълма към същинския град - постройката с перистилния двор, по-малката, служила за различни неща през вековете, и най-новите разкрити къщи от другата страна на античната улица. Метални панорамни площадки дават възможност да оглеждаш и да снимаш колкото ти душа иска, но за всеки случай са сложени и предупредителни табели: "Не се качвайте по стените!" Не пестя зумове и ракурси, защото вече съм въоръжена с цифров фотоапарат. За съжаление не е широкоъгълен, затова газя заднешком през високи почти до коляно треви и следя на дисплея как лека-полека в рамките на кадъра влиза цялата най-стара част на разкопките. Слънцето облива колоните с омекналата си светлина. Зад тях на скромна стража стоят кафявочервеникави сгради от фармацевтичния завод - самите те вече достатъчно стари, за да бъдат обект на интерес от страна на историците. Може би си струва също да бъдат запазени като част от миналото на това място, въпреки че би било жалко под основите им завинаги да остане още толкова непроучено древно време. Но така е почти навсякъде, където се редуват пластове човешки живот.

Още е рано. Още не е време да се прибирам при цивилизацията. Последната вода е изпита и малката бутилка отива в кошчето до пейките край реставрираните стени на християнската базилика в източния край на древния град. Заглеждам се към хоризонта. Застиналата на вълни лудогорска земя е застлана с разноцветна черга - тъмнокафяви разорани ниви, светлозелено поникнало жито, яркожълта рапица. На най-далечното било личи селце. Може би Ушинци или Радинград - не съм сигурна.

Наоколо ми е все същата тишина, напоена с мирис на изсъхнали под слънцето треви, и това изведнъж ме пренася на стотици километри, на съвършено различно място. Точно така седях неотдавна на платото на остров Света Анастасия, загледана към едни други вълни - неспирно движещи се, мокри, солени, със забрадки от рошава пяна. Но спокойствието и усетът за единение с природата бяха същите.
Слизам полека по остатъчната съвременна улица от източната страна на разкопките. Зад дясното ми рамо остава полупорутена необитаема къща. Личи, че е била строена с мисъл да стои красиво. Магаре ме задминава, без да бърза. Двете жени в каручката, теглена от дългоухото, явно също не бързат да се връщат към всекидневието. Може би се прибират у дома, за да приготвят вечеря за семействата си. 

А аз... Аз още нямам планове за вечеря. Ще се оформят, след като автобусче номер пет ме върне в съвременността.

Песента на трите "Г"
Стихнали са острите каскадни изкряквания на гларусите. Преселниците от крайморските земи гнездят най-вече около централния пазар в Разград, вероятно заради реката. А край безмълвното минаре на "Ибрахим паша" прелитат гарги. Черните компактни птици се извиват на орляци и рязко кацат на земята. После, излитайки, надават къси, категорични крясъци, сякаш за да потвърдят господството си над китката високи дървета.
Вдигам чашата с аперитива за символична наздравица към близката Момина чешма и към чугунената мома, опакована в найлони.

Всеки момент ще я свалят от постамента, за да я реставрират в софийската леярна, където поправиха изядената от времето статуя на Царя Освободител от площад "Народно събрание". После щели да преместят цялата чешма някъде си по-нататък. Защо - питам се и отговор не чакам. Цял век е стояло тук копието на антична статуя, излято от чешки майстор. Но ето на - май пречи на някого...
На път към вечерята спирам по средата на Лъвовия мост. Далече нагоре по течението на реката различавам друг мост. Ще мина по него, когато пак дойда в Рейнсбург на Лом (така го наричаше на шега един мъж, роден тук и отдавна отминал във вечността). А утре ще ме събуди глас на гугутка - както в онази по-чиста и по-тиха София от детството. 

Лека нощ, град на дълги залези и любезни непознати! До следващата среща!

Април 2015.