Напоследък медиите пак зачесаха темата за санирането на панелките. И сега, като гледам как навън вали, мислите ми потичат в други посоки. Туп. Туп. Туп. Тупкат капки в локвата. Онази на два метра от балкона ми. Порасна, миличката, че даже и одъртя. Цели трийсет годинки навъртя. А каква беше сладуранка, като се роди - в шепичка да я събереш. Но нали природата й е дала способността да расте, тя точно това си прави. А, сбърках - не природата. Общината. Когато семейството ми се засели в блока, наоколо беше пустош. Наскоро разпердушинено бивше село. Пред блока - бъдеща река. По-точно, бъдеща улица, готова да й се сложат разни канали, кабели и прочие придобивки на цивилизацията. А около чисто новите панелни блокове - шолоховска раздърпана целина. Разровена кал. Тротоари - няма. Кофи за смет - няма. Само дълбоки коловози от колите на новодомците - които ги имаха, разбира се. Градосело. И докато аз като млада майка с малко бебе се чудех как да предприемам набези с количката към магазините и детската кухня, къде да изхвърлям употребеното количество от тогавашното нововъведение - памперсите, - проблемите ми получиха достойно за античността разрешение. Като същински древногръцки бог един ден общината прати камиони с асфалт, валяци и тумби работници и за броени дни се появи тротоар, опасващ целия ни блок. Ура! Наистина, докато наблюдавах как работниците полагат асфалта, ме налазиха едни такива въпроси, за които някои биха сметнали, че е неуместно да се пръкват в женска глава. Един такъв въпрос беше следният - вярно ли е, че асфалтирането е процес, състоящ се от три етапа? Защото аз наблюдавах само един етап. Асфалтовозът изсипваше асфалта върху криво-ляво заравнената кал, след него минаваше валякът и в крайна сметка се появи крайно необходимият тротоар. Само че... Само че в ума ми беше останало познанието, че след като се заравни земята, се насипва слой пясък, който се валира, след него - слой чакъл, който също се валира, и чак след това идва асфалтът. Понеже съм любопитна по природа, бях запитала защо са необходими пясъкът и чакълът. И бях получила обяснението, че те са основа, необходима за здравината на настилката. Не чаках дълго, за да се уверя, че без основа асфалтът лесно се разрушава. Още на следващата година след полагането на околоблоковия тротоар в него се появиха няколко ямички. Големи колкото шепата ми. След всеки дъжд пукнатинките около ръбовете им ставаха все повече и по-дълги, и отиващи по-надалече от ямичките. Дъната им лъснаха пясъчно-кални. И така - година след година - ямичките растяха. Като дечица. И пораснаха. И станаха пълноправни улични джакузита. Сега в локвата пред балкона ми плуват издухани от априлския вятър сливови цветчета и джапат улични гълъби. Ако поиска, внучката ми може да се изкъпе вътре. Локвата вече е достатъчно широка и дълбока. И пукнатините по ръбовете й са подобаващо широки и дълбоки. И посоката, в която пълзят тези пукнатини, е предимно накъм стената на блока, в който живея. Физика - дъждовната вода, попаднала върху пръстта, се просмуква в нея и се събират подпочвени води. Големите количества подпочвени води подкопават основите на къщите, построени над тях. Доказателство - апартаментът, където живея, се гордее с украса от живописни пукнатини. Различно дълги и широки, в различни помещения. Да не би да умря древногръцкият бог? Онзи, който навремето щедро изсипа купища асфалт направо върху калта?! Не, жив си е. Но както в случая с наклонения блок в Русе, се спотайва и отлага за неопределено бъдеще премахването и предотвратяването на вредното влияние на подпочвените води. Отдавна избледня мастилото от подписите на живеещите в нашия блок, че са съгласни общината да преасфалтира тротоара около блока. Зор беше да се подпишем - и то от всички апартаменти. И к"во? Даже не помня преди колко години беше това. Нито пък - при кое правителство беше. Да не споменавам за разните фирми, които час по час разбиват асфалтовия тротоар от другата страна на блока, откъм улицата. Че им било по-лесно да вкарват кабелите си във входа, като си копаят собствени тунели, вместо да влизат през съществуващата шахта. И разбира се, не им хрумва, че трябва да възстановят асфалта, който са съсипали. Че защо да го възстановяват, да не е техен... Но думата ми беше за общината. Общината не поддържа настилките около блоковете, заради нейната немара подпочвени води подкопават основите и блоковете потъват или се накланят, а стените им се напукват. А блокове с конструктивни дефекти не може да кандидатстват за саниране. При това положение няма как да се осъществяват с успех така наречените европейски програми за увековечаване на железобетонните кафези. И сега какво да правим ние с гайдите (панелките)? Можем ли сами да си осигурим и да си платим камиони с пясък, чакъл и асфалт, асфалтополагащи машини, валяци и работници? Отговорът е ясен - не можем. Не сме длъжни, а и не ни е по джоба. Околоблоковите настилки са задължение на общината. Не ги ли поддържа - с парите от нашите данъци, - общественият договор между нея и гражданите става невалиден.

Все не се стига да ремонта на второ и третостепенните улички... такова ни е положението...