Загубих работата си. Но спечелих. Важни неща. На първо място - спечелих свободата си. А тя почти никак не тежи. Колкото една трудова книжка и една "заповед за прекратяване на трудовия договор". Всичко това е не повече от пет грама. Не повече от сребърния пръстен, който колегите ми подариха за рождения ми ден преди две години. Пръстенът е на ръката ми. Свободата - в духа ми. Спечелих и още нещо. Значимо за мене толкова, колкото и свободата, че вече не завися от една "workers unfriendly" фирма. Спечелих признание от хора, за които не съм очаквала да бъда нещо друго освен чисто и просто една колежка. Броени часове след като научих, че съм "отпратена на вечен покой", влязох в профила си във "Фейсбук". Първото, което видях там, бяха две изненадващи покани за приятелство. Изненадващи, защото идваха от две бивши колежки, самите те също "отпратени". Едната е момиче, доста по-малко от децата ми, с което бяхме работили заедно едва 7-8 месеца. Момиче, на което се бях даже поскарала един път във връзка с изпълнението на работните задачи. Приех двете покани. Не само защото и трите вече бяхме в кюпа "отпратени". Но и защото видях в тези покани нещо повече от желание за споделяне в мрежата. В следващите дни заваляха нови покани за приятелство от други бивши колеги - някои прясно уволнени като мене, други пък неотдавна напуснали. И всички - на годините на децата ми. Приех всички покани. На стената ми изскачаха предложения за нови приятелства с бивши колеги, маркирани с "(еди-колко си на брой) общи приятели". И аз изпратих покани до тези колеги. И те връстници на децата ми. Много добре съзнавам, че приятелството във виртуала не е като в реала. Знам, че много хора набират фейсбукови приятели на принципа "а, този го познавам, дай да му пратя покана". Но дори ако тези мои колеги са се ръководили от този принцип, когато са решили да ме поканят за виртуална приятелка, техните покани ми показват нещо важно. Видях, че в очите на моите млади колеги аз съм поне на едно ниво над любезно-индиферентното определение "бивша колежка". За тях - поне така ми се струва - аз съм човек, към когото може би изпитват някакъв вид уважение и когото може би свързват с добри спомени от съвместната ни работа. Благодаря ви, дечица!

Дано скоро си намериш работа !
Желая от все сърце да имаш здраве и късмет !

Благодаря!

Много е мъчно.
Предложения за виртуални приялства има, но предложения за работа липсват.
Вглеждаш се в другите на работните им места и виждаш, че ти това го можеш по-добре, че знаеш и още неща, че си повече от тях.
Но ти нямаш работа, ходиш да пръскаш CV като позиви, да се молиш...
Надеждата умирала последна, даже въобще не умирала...

Наистина у мене надеждата умира последна и не знам откъде идва този мой оптимизъм, Явно ми е вграден.