"Не сме пораснали дотам", коментира една колежка моето оплакване, че в горещините никой не се съобразява с останалите работещи в помещението. Всеки отваря прозорци,пуска климатици и на никого не му идва на ума да запита колегата си от съседното бюро: "Не ти ли духа?"
Всеки мисли как да създаде удобство на себе си, но не му хрумва, че неговото удобство може да създаде неудобство - в някои случаи доста сериозно - на околните.
Моят нос протече, кръстът на колежката през две бюра се схвана (хем е млада жена, двайсетина години по-млада от мене), чувам и други жалби в нашия опън-офис...  обаче файда йок. На тях не им духа.
Няма смисъл да питам "докога". Явно моментът е изпуснат. Явно и предните поколения - взети като цяло - не са се замисляли върху темата за общото благополучие. Ръфането с цел оцеляване вече май е наследствена черта. И се проявява във всякакви нюанси. Най-финият от тях е безразличието към онова, което "не съм аз".