Не ми се мисли. Иска ми се да се пльокна на някое бяло петно и там да си стоя. Да спя с отворени очи. Да възприемам и да не ми пука, че нещата се плъзгат покрай стъкления похлупак, под който съм се навряла. Или под който съм се родила, най-вероятно. Добре ми е в него.
Безопасното стъкло ме отделя от опасните миризми и мисли. Не пуска навън отчаянието, което неизбежно ме обзема понякога, както и всяко живо същество. То изпълва въздуха в светолазния ми звънец. Замества го. Но си е мое и не ми вреди. Не позволявам да вреди и на околните.
Преработвам го и го превръщам в пръст. Трябва да има на какво да стъпя. В какво да засадя кълнчетата, които никнат от ушите и очите ми. Знаете ли какви хубави цветчета израстват от тях?!
Когато изляза изпод стъклото, в ръцете ми винаги има букет от тези цветчета. Обичам да подарявам цветя на хората, които харесвам. Поне по едно цвете. И на онези, които вече ги няма. Или които станаха различни. А това е все едно да ги няма.
Изпод ръцете ми винаги порастват прекрасни цветя.