Постинг
03.04.2011 22:30 -
Кажи - повторно да ти натежи
Експерти и лаици тръбят наляво и надясно: "Говорете за проблемите си, за да се освободите от тях." Презумпцията е, че когато изкажеш това, което ти тежи, го изваждаш от себе си. Изпускаш парата, един вид. Затова хората, щом ги затисне някой проблем, гледат кого да хванат за слушател, да си излеят мъката, та да почувстват облекчение.
Е, аз пък съм от "обратните". От тези, които получават "обтежнение", щом вземат да разказват на когото и да било за някой свой проблем. Натежава ми и това е безспорният факт. Как така, ще се зачудят доморасли "шринкове" (за тези, които не са учили английски - това е прякорът на психотерапевтите). Ами така. Помислете малко.
Още Библията казва: "В началото беше словото." Разказваш и това изгражда пред очите ти картина, а тя те кара да изпитваш чувства. Когато разказвам за преживяна неприятност, моите думи отново изграждат ситуацията, през която съм минала, и аз отново я преживявам. Това ми действа и физически зле. Е, нужно ли ми е? Да съм мазохистка - не съм. Мразя да ме боли, да се страхувам, да се вбесявам, да се чувствам безсилна. За какъв дявол тогава сама да си причинявам гадни преживявания?
Има и друго - реакцията на слушателя. Едни схващат думите ти като намек, че им искаш съвет, и започват да ти сипят препоръки, без да помислят дали са подходящи именно за тебе, а и без фактически да си им ги искал. Други се хващат за главата и едва ли не на мига скачат, за да тръгнат да ти оправят проблема - без да помислят дали им е във възможностите да го разрешат и без да си ги молил да правят това. Трети махват пренебрежително с ръка: "Това твоето проблем ли е? На мене да видиш какво ми се случи..." Да, на чужд гръб и сто тояги са малко, собствената мъка е най-тежка, но за тези хора не съществува друго истинско нещо освен тях и техните преживявания, всичко останало е маловажно, достойно за презрение. Може да "умираш" пред очите им, но за тях душевните ти терзания са "буря в чаша вода".
Облекчава ли изповедта пред подобни слушатели?
Има и четвърти вид "изповедници" - такива, които изслушват внимателно, задават въпроси, ако нещо не им е ясно, и питат: "Имаш ли нужда от помощ? Аз мога ли да направя нещо за тебе?" Изливането на душата пред такива хора помага. Но как да разбереш кой човек от кой вид е?
Лично аз споделям проблемите си само когато имам нужда от конкретна помощ и в такъв случай се обръщам само към хора, които според мене биха могли с нещо да ми помогнат.
Когато нещо много голямо ми тежи, го заравям дълбоко в себе си и го оставям да гние там вътре. Махам сухи листа и цветове от растенията в саксиите си, ровя се в пръстта им, поливам ги. Поливам и душата си с неща, които обичам да върша. От тях и от компоста на изгнилата лошотия се раждат нови, хубави мисли. И хубави преживявания.
Е, аз пък съм от "обратните". От тези, които получават "обтежнение", щом вземат да разказват на когото и да било за някой свой проблем. Натежава ми и това е безспорният факт. Как така, ще се зачудят доморасли "шринкове" (за тези, които не са учили английски - това е прякорът на психотерапевтите). Ами така. Помислете малко.
Още Библията казва: "В началото беше словото." Разказваш и това изгражда пред очите ти картина, а тя те кара да изпитваш чувства. Когато разказвам за преживяна неприятност, моите думи отново изграждат ситуацията, през която съм минала, и аз отново я преживявам. Това ми действа и физически зле. Е, нужно ли ми е? Да съм мазохистка - не съм. Мразя да ме боли, да се страхувам, да се вбесявам, да се чувствам безсилна. За какъв дявол тогава сама да си причинявам гадни преживявания?
Има и друго - реакцията на слушателя. Едни схващат думите ти като намек, че им искаш съвет, и започват да ти сипят препоръки, без да помислят дали са подходящи именно за тебе, а и без фактически да си им ги искал. Други се хващат за главата и едва ли не на мига скачат, за да тръгнат да ти оправят проблема - без да помислят дали им е във възможностите да го разрешат и без да си ги молил да правят това. Трети махват пренебрежително с ръка: "Това твоето проблем ли е? На мене да видиш какво ми се случи..." Да, на чужд гръб и сто тояги са малко, собствената мъка е най-тежка, но за тези хора не съществува друго истинско нещо освен тях и техните преживявания, всичко останало е маловажно, достойно за презрение. Може да "умираш" пред очите им, но за тях душевните ти терзания са "буря в чаша вода".
Облекчава ли изповедта пред подобни слушатели?
Има и четвърти вид "изповедници" - такива, които изслушват внимателно, задават въпроси, ако нещо не им е ясно, и питат: "Имаш ли нужда от помощ? Аз мога ли да направя нещо за тебе?" Изливането на душата пред такива хора помага. Но как да разбереш кой човек от кой вид е?
Лично аз споделям проблемите си само когато имам нужда от конкретна помощ и в такъв случай се обръщам само към хора, които според мене биха могли с нещо да ми помогнат.
Когато нещо много голямо ми тежи, го заравям дълбоко в себе си и го оставям да гние там вътре. Махам сухи листа и цветове от растенията в саксиите си, ровя се в пръстта им, поливам ги. Поливам и душата си с неща, които обичам да върша. От тях и от компоста на изгнилата лошотия се раждат нови, хубави мисли. И хубави преживявания.
Няма коментари
Търсене
