Бюрото е удобно - просторно и в същото време закътано в далечния слънчев край на опън-спейс офиса ми. Споменът за аромата на ягодовия чай ме кара да се облегна назад на креслото и да протегна ръце напред и нагоре. Мислено. Иначе някой ще ме изгледа с леко съмнение. Какво пък, нека се съмняват. Пръстите ми докосват монитора. Нали не четат мозъчните ми вълни. А те излъчват доброжелателство. Така рекламираше "кичестото цигане" продавачката на пазара. Цветето, разбира се. Не мургавата етнофигура, пак от пазара.
Ловя сиянията на момента и ги напъхвам в пазвата си. По-късно ще ги сложа там, където им е мястото - в онази бяла ваза... а може би беше чаша... и ще вдигна наздравица с нея пред календара. С джин като разредител.
Какво ли би казал някой мокументарист, ако ме прочете? Навярно ще го гризне завистта. Така хубаво го имитирам.
Мое цвете -- По песента на Валери Славче...
Най-красивото морско и земно цвете изчез...