Самонападаме се мазохистично, че раждаме деца, за да ни висят на врата. Даже чуждестранни изследвания привличаме като свидетелство, че нашите отрочета живеят по-дълго време под крилцето на мама и татко. 
Защо сме "мамини детенца" ли? Припомнете си историята. 
Колкото и преименувано да беше османското владичество в различните периоди от преподаването му в българското училище, безспорен си остава един факт - насилственото отнемане на български деца и помюсюлманчването им. Момчетата - еничари, момичетата - харемкини. Как да не трепериш над децата си?! 
В днешно време такова оправдание отдавна вече не съществува. И е крайно време родителите да си отворят очите. Хем по-навреме. За да може например, ако - не дай Боже - някоя майка или някой баща, останали без партньор в живота, се разболеят тежко още в активна възраст, да има кой да ги гледа. Но не през ключалката с цел да види дали още мърдат, ами така, както те са го гледали, за да го превърнат от животинка в човешко същество. 
Никое теле не суче цял живот от кравата.

Нямам думи ! :))

в първия етап от своя живот, мама за тях е всичко, след това идват дните на протеста, дните на разбирането, че дори и мама не е съвършена, чак някъде след 25 години, осъзнават, че ние сме техните родители и започват да ни обичат по един човешки начин, силно и разумно. Тогава започват да държат на теб, като родител и дори са готови да помогнат при нужда. Това е стандартният модел, знам, че има изключения!

Когато синът ми стигна тази възраст, му дадох да прочете една българска народна приказка - "Юнакът, що бозал двадесет и пет години". Да му обясня нагледно в какво положение се намира. И му казах: "Сега очаквам юначествата." Той и дотогава се опитваше да ги върши, но предвид обстоятелствата, общобългарските и конкретно семейните, невинаги му се получаваше. От известно време насам повече му се получава, да не чуе дяволът.